Арест и задържане. Ограничаване на правото на свобода.

Едно от основните човешки права, залегнало и уредено в чл. 30, ал. 1 от Конституцията на Република българия е правото на лична свобода и неприкосновеност. Освен в основния ни закон, това право е залегнато и в повечето международни актове, които Република България е ратифицирала. Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, която е част от вътрешното право на Република България, изрично в чл. 5, т. 1 предвижда, че всеки има право на свобода и сигурност, като никой не може да бъде лишен от свобода, освен в точно предвиденив Конвенцията случаи и по ред, предвиден в съответните закони. Конституцията предвижда, че едно лице може да бъде задържано, но само при определени условия и по реда, предвиден със закон, защото всяко едно задържане на лице води до засягане на правото му на свобода. Нашето законодателство е предвидило различни хипотези, при които дадено лице може да бъде задържано, като една част от тях са свързани с наказателния процес - вземане на мярка за неотконение "Задържане под стража" от органите на съдебната власт, а друга част е свързана със задържането на лице от полицейските и митническите органи. Важно е да се отбележи, че задържане и арест по смисъла на тази публикация се различават от лишаването от свобода, като наказание предвидено в НК.

Арест - задържане от полицейски орган за 24 часа по ЗМВР

Законът за Министерството на вътрешните работи оправомощава органите на главните и областните дирекции на МВР да задържат лице в изрично посочените в закона случаи. Редът за осъществяване на задържане, оборудването на помещенията за настаняване на задържани лица и редът в тях се определят с инструкция, издадена от министъра на вътрешните работи - Инструкция № 8121з-78 от 24.01.2015 г. за реда за осъществяване на задържане оборудването на помещенията за настаняване на задържани лица и реда в тях в Министерството на вътрешните работи. Съгласно чл. 72 от ЗМВР, полицейските органи могат да задържат лице:

а) за което има данни, че е извършило престъпление;

б) което след надлежно предупреждение съзнателно пречи на полицейския орган да изпълни задължението си по служба;

в) което показва тежки психични отклонения и с поведението си нарушава обществения ред или излага живота си или живота на други лица на явна опасност;

г) при невъзможност да се установи самоличността му

д) което се е отклонило от изтърпяване на наказание лишаване от свобода или от мястото, където е било задържано като обвиняем в изпълнение на разпореждане на орган на съдебната власт

е) обявено за издирване с цел задържане, както и по искане на друга държава във връзка с неговата екстрадация или в изпълнение на Европейска заповед за арес

ж) в други случаи, предвидени в закон.

Законът за МВР е предвидил достатъчни гаранции за защита правата и законните интереси назадържаните лица при горепосочените условия. Някои от основните гаранции, предвидени в закона са: правото на адвокатска защита от момента на задържането на лицето; задържаното лице има право да обжалва пред съда законността на задържането, като съдът е длъжен незабавно да се произнесе по жалбата; когато задържаното лице не владее български език, то следва незабавно да бъде информирано на разбираем за него език за основанията за задържането му; за задържането съответният орган е длъжен незабавно да уведоми лице, посочено от задържания. Задържаните непълнолетни лица се настаняват в специални помещения отделно от задържаните пълнолетни лица. В чл. 73 от ЗМВР е предвидена още една гаранция за правата и законните интереси на задържаните лица - при задържането на лице при хипотезите на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР може да му бъде ограничавано единствено правото на свободно придвижване, но не и други законоустановени права. Срокът на задържането в тези случаи не може да бъде повече от 24 часа. В чл. 74, ал. 1 от ЗМВР е предвидено, че задържането

се извършва със писмена заповед, в която се посочват:

1. името, длъжността и местоработата на полицейския орган, издал заповедта;

2. фактическите и правните основания за задържането;

3. данни, индивидуализиращи задържаното лице;

4. датата и часът на задържането;

5. ограничаването на правата на лицето по чл. 73;

6. правото му:

а) да обжалва пред съда законността на

задържането;

б) на адвокатска защита от момента на

задържането;

в) на медицинска помощ;

г) на телефонно обаждане, с което да съобщи за своето

задържане;

д) да се свърже с консулските власти на съответната държава, в случай че не е български гражданин;

е) да ползва преводач, в случай че не разбира български език.

Задържаното лице попълва декларация, че е запознато с правата си, както и за намерението си да упражни или да не упражни правата си по

чл. 74, ал. 2, т. 6, букви "б"–"е" от ЗМВР. Заповедта се подписва от полицейския орган и от задържаното лице.

Задържане от прокурор с постановление за 72 часа

С оглед направено искане при условията на чл. 64 от НПК за вземане на мярка за неотклонение "задържане под стража", прокурорът направил искането, незабавно трябва да осигури явяването пред съда на обвиняемия. При необходимост прокурорът може да постанови задържане на обвиняемия до довеждането му пред съда с постановление. Това задържане не може да продължи повече от 72 часа. Цитираната по-горе разпоредба предвиж да обвиняемият да бъде фактически задържан с цел да бъде незабавно осигуреноявяването му пред съда. Тази разпоредба отговаря на императивното изискване на чл. 5, § 3 от КЗПЧОС, за своевременното незабавно "изправяне" на задържаното лице пред съдия. Съответният орган следва да прецени как да осигури присъствието на лицето за производството пред компетентния първоинстанционен съд. Това може да стане чрез призоваване, фактическо

задържане или по друг законен начин. Но задържането не е задължително. Нещо повече, самата формулировка на разпоредбата предполага този извод, а именно, че "при необходимост" съответният орган може да постанови задържане на обвиняемия до довеждането му пред съда - чл. 64, ал. 2 от НПК. По своята същност задържането на обвиняемия при условията на чл. 64, ал. 2 от НПК обслужва наказателното производство и по-точно вземането на мярката за неотклонение "задържане под стража".

Мярка за неотклонение "Задържане под стража"

Едно от драстичните посегателства върху правото на свобода в наказателния процес е вземането на мярка за неотклонение "задържане под стража". Целта на мерките за неотклонение е да се попречи на обвиняемия да се укрие, да извърши престъпление или да осуети привеждането в изпълнение на влязлата в сила присъда. Процедурата по вземането на тази мярка за неотклонение е уредена в чл. 63 и чл. 64 от НПК. В чл. 63 от НПК са посочени основанията, при които може да се вземе мярка за неотклонение "задържане под стража" на обвиняем или уличен, а в чл. 64 от НПК е уредена процедурата за вземане на тази мярка. Мярка за неотклонение "задържане под стража" се взема, когато е налице обосновано предположение,че обвиняемият е извършил престъпление, което се наказва с лишаване от свобода или друго по-тежко наказание, и доказателствата по делото сочат, че съществува реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление. Ако от доказателствата по делото не се установява противното, при първоначалното вземане на мярката за неотклонение задържане под стража, според закона реалната опасност е налице, когато: 1. лицето е привлечено като обвиняем за престъпление, извършено повторно или при условията на опасен рецидив; 2. лицето е привлечено като обвиняем за тежко умишлено престъпление и е осъждано за друго тежко умишлено престъпление от общ характер на лишаване от свобода не по-малко от една година или друго по-тежко наказание, чието изпълнение не е отложено на основание чл. 66 от Наказателния кодекс; 3. лицето е привлечено като обвиняем за престъпление, за което се предвижда наказание не по-малко от десет години лишаване от свобода или друго по-тежко наказание; 4. обвинението е повдигнато при условията на чл. 269, ал. 3 от НПК.Безспорно е, че вземането на мярка за неотклонение сериозно ограничава правото на свобода на обвиняемия или уличения, защото при нея определено лице се лишава от свобода за определен период от време с оглед нуждите на наказателното производство. За да се избегнат незаконосъобразни действия от страна на компетентните органи в наказателния процес и незаконно лишаване от свобода, са предвидени множество гаранции. Една от тези гаранции е, че вземането на мярката за неотклонение "задържане под стража" се извършва от съдебен орган с оглед изискването на КЗПЧОС и възможността да се обжалва определението на съда пред въззивната инстанция. Друга гаранция, предоставена на задържаното лице, е възможността то да иска изменение от съдебен орган на вече взетата мярка за неотклонение "задържане под стража", което определение подлежи отново на обжалване пред въззивната инстанция. Съществуват още допълнителни гаранции, но една от най-важните и съществени гаранции е, че лишаването от свобода на обвиняемия или уличения чрез налагане на цитираната по-горе мярка за неотклонение не е безсрочно. В зависимост от извършеното престъпление нашият законодател е предвидил, че деецът може да бъде задържан под стража на досъдебното производство за определено време - при тежко умишено престъпление(за което се предвижда наказание лишаване от свобода повече от 5 години) - до 8 месеца; при престъпление, за което се предвижда наказание не по-малко от 15 години лишаване от свобода - до 1 година и 6 месеца; във всички останали случаи - до два месеца. Максималните срокове, в които може дадено лице да бъде задържано под стража, са уредени в чл. 63, ал. 4 от НПК, като след изтичането на тези срокове прокурорът е длъжен незабавно да освободи обвиняемия или уличения чрез разпореждане. Когато опасността обвиняемият да се укрие или да извърши престъпление отпадне, мярката за неотклонение "задържане под стража" се изменя в по-лека или се отменя.

Мярка за неотклонение "Домашен арест"

Домашният арест е по-леката мярка за неотклонение и се състои в забрана обвиняемият да напуска жилището си без разрешение на съответния орган. Мярката за неотклонение "домашен арест" в досъдебно производство се взема и контролира от съда по реда, предвиден за вземане на "мярката задържане под стража". Съгласно чл. 62, ал. 3 от НПК, съдът определя адреса, на който ще се изпълнява домашният арест. Последваща промяна на адреса на изпълнение на мярката се разрешава от прокурора в досъдебното производство или от съда, пред който делото е висящо. Съдът, съответно прокурорът уведомява структурите, които контролират изпълнението на мярката, за вземането й, както и за последваща промяна на адреса на изпълнението й. Спазването на забраната по чл. 62, ал.1 от НПК се контролира от структурите на Министерството на вътрешните работи. За констатирани нарушения на забраната се уведомяват съответният съд и прокурор. Спазването на забраната по чл. 62, ал. 1 от НПК може да се контролира и чрез средства за електронно наблюдение по ред, предвиден в закон. За сроковете на мярката в досъдебното производство се прилага съответно чл. 63, ал. 4 от НПК - същите срокове, като при мярката "задържане под стража".

---

В обобщение може да се каже, че едно лице може да бъде задържано, но само при определени условия и по реда, предвиден със закон, защото всяко едно задържане на лице води до засягане на правото му на свобода. Именно за това всяко едно задържане подлежи на контрол от съда относно законосъобразността му. Може би най-важната гаранция, която законът е предвидил при задържане е правото на адвокатска защита. Когато едно лице е задържано, то най-вероятно няма юридическо образование и е фактически невъзможно да прецени законосъобразността на задържането, поради което е желателно задържания да поиска предоставянето на адвокатска защита. Адвокатът ще може да анализира казуса и да Ви защити интересите, евентуално да оспори задържането. При незаконно задържане, лишаването или ограничаването на правото на свобода водят до причиняване на вреди на задържания, било то имуществени или неимуществени. Тези вреди подлежат на обезщетяване по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

СВЪРЖЕТЕ СЕ С МЕН